Оле, оле, оле!
Върнах се тук, не мога да повярвам..Не съм писала нищо от 2009 година. Та това са цели 4 години. Все още не мога да повярвам, че този сайт още ми пази малкото блог-че - една причина за усмивка на лицето ми. Хубаво е, когато чрез познати хора се пресетиш за старите отминали години на блогърстване по нощите (както и сега е при мен хаха 01:30ч.).
Та, нямам какво особено да споделя точно сега, но ме връхлетя неистово желание за някакво малко пост-че от моя страна, за да споделя на обществото, че съм жива и съм тук. :)
За сега толкова. Тези дни може да ми дойде отново музата и да си поговорим за нещата от живота или за живота от нещата. Лека и безаварийна нощ и приятно странстване из необятния свят на сънища, реалности, мечти и желания!
-А.
сряда, 13 февруари 2013 г.
понеделник, 21 януари 2013 г.
Град и култура: Здравейте !
Град и култура: Здравейте !: Здравейте! Това е стартиращ(аматьорски) проект, имащ за цел да представи най интересните места, бъдещи културни и музикални събития, както...
вторник, 10 февруари 2009 г.
Еммм някакво такова.
Без увъртънки...Скоро не съм писала дааа...знам ... и какво? Нали сега пиша хаха :)
Та да, скоро не съм имала време да си ръся глупостите, защото напоследък всичко около мене беше някакъв филм...ама от ония досадните, дъъългите, дето много много не искаш да ги гледаш. Не не няма да се оплаквам, защото не виждам смисъл...нито нещо ще се оправи, нито аз имам и желание. Просто констатирах хD
Писна ми да чета само някакви тъжни, емоционални глупости, писна ми хората около мене нон-стоп да са тъжни, сдухани и не знам си кфо още...писна ми всеки да се цупи на някой друг, пък на другия да не му пука, писна ми всеки да казва "Не казвай на едисикой си...", писна ми от всичките тея тайни и филми...писна ми! Преди си беше всичко хубаво, но естествено, както е казано, колкото повече знаеш - толкова повече грижи. Естествено където е замесена любовта винаги, ама винаги има грижи. Или където има тайни винаги има и проблеми покрай тях. Никога лъжите не остават безнаказани.
Лично на мене не са ми се случвали кой знае какви тъпотии...е няма как без тях. И аз се цупя за тъпотии, но поне не си го изкарвам на другите. Опитвам се...защото замислете се, кой човек би изтърпял освен своите си проблеми и още куп други глупости. Правя се, че ми е хубаво, че не ми пука, както всички други около мен, когато ми е тъпо - пускам си музика за 30-40 минути, сдухвам си се и после пак на линия. Това е! Няма какво друго да се направи. Проблеми и грижи, които не зависят от мене, няма как да им мисля решение. Те няма да се махнат, аз няма да им се дам! :)
Направих си равносметка, че вече не вярвам на никого, както преди, с малката разлика, че сега няма да се затворя в себе си. Излизам, правя си кефа, а като се прибера, си се занимавам с мойте си грижи. Може би за това напоследък не говоря много много с хората, даже и с компютъра не се занимавам кой знае колко много. Да, на мене все още ми пука, просто щом на хората не им пука особено за мен, защо на мен да ми пука особено много за тях. Факт! :)
В момента единственото, което очаквам е ваканция..каквато и да е...ако и по - бързо дойде Април, направо думи няма да имам ^^ И това е от мене :)
Не е поредния проблем за размишляване, просто имах нужда да си попиша и това е...Не е някоя велика мисъл, просто мисли :)
Айде адио! ^^
"You learned the hard way to shut your mouth and smile..Cause everytime you fight the scars are gonna heal but they're never gonna go away..."
Та да, скоро не съм имала време да си ръся глупостите, защото напоследък всичко около мене беше някакъв филм...ама от ония досадните, дъъългите, дето много много не искаш да ги гледаш. Не не няма да се оплаквам, защото не виждам смисъл...нито нещо ще се оправи, нито аз имам и желание. Просто констатирах хD
Писна ми да чета само някакви тъжни, емоционални глупости, писна ми хората около мене нон-стоп да са тъжни, сдухани и не знам си кфо още...писна ми всеки да се цупи на някой друг, пък на другия да не му пука, писна ми всеки да казва "Не казвай на едисикой си...", писна ми от всичките тея тайни и филми...писна ми! Преди си беше всичко хубаво, но естествено, както е казано, колкото повече знаеш - толкова повече грижи. Естествено където е замесена любовта винаги, ама винаги има грижи. Или където има тайни винаги има и проблеми покрай тях. Никога лъжите не остават безнаказани.
Лично на мене не са ми се случвали кой знае какви тъпотии...е няма как без тях. И аз се цупя за тъпотии, но поне не си го изкарвам на другите. Опитвам се...защото замислете се, кой човек би изтърпял освен своите си проблеми и още куп други глупости. Правя се, че ми е хубаво, че не ми пука, както всички други около мен, когато ми е тъпо - пускам си музика за 30-40 минути, сдухвам си се и после пак на линия. Това е! Няма какво друго да се направи. Проблеми и грижи, които не зависят от мене, няма как да им мисля решение. Те няма да се махнат, аз няма да им се дам! :)
Направих си равносметка, че вече не вярвам на никого, както преди, с малката разлика, че сега няма да се затворя в себе си. Излизам, правя си кефа, а като се прибера, си се занимавам с мойте си грижи. Може би за това напоследък не говоря много много с хората, даже и с компютъра не се занимавам кой знае колко много. Да, на мене все още ми пука, просто щом на хората не им пука особено за мен, защо на мен да ми пука особено много за тях. Факт! :)
В момента единственото, което очаквам е ваканция..каквато и да е...ако и по - бързо дойде Април, направо думи няма да имам ^^ И това е от мене :)
Не е поредния проблем за размишляване, просто имах нужда да си попиша и това е...Не е някоя велика мисъл, просто мисли :)
Айде адио! ^^
"You learned the hard way to shut your mouth and smile..Cause everytime you fight the scars are gonna heal but they're never gonna go away..."
четвъртък, 27 ноември 2008 г.
Ако някой ви попита "Хей, как си, какво ти има?", бихте отговорили, нали?
Но какво става когато самия ти не знаеш какво ти има?!
Истината е, че аз наистина не знам какво ми има. Прекалено много тъпи драми стават покрай мен, които може би наистина взимам навътре....или пък не? Кой може да каже дали това е така или не, дали съм права или не, дали има смисъл...или не? Кое е вярно и кое не.
На всеки се случва да изпадне в нервен срив...да ама нормално ли е това да е всеки един ден, в който се събудиш с надежда, че днес може би няма да е същия ужас като вчера и деня да завършва всеки път по един и същи начин, кой от кой по-затормозяващи.
Чувствали ли сте се някога толкова сам на място с толкова много хора...все едно във вас зее неописуемо голяма дупка, празнина, която не може да бъде описана с думи. Едно такова чувство на тъга, самота, мъка, болка...Е, да, случва се....на всеки. Обаче всеки има надежда, че всичко ще е наред на другия ден и ще намери убежище при някой познат, приятел, роднина, ще намери топла помощ на чаша топъл шоколад. А какво става, когато няма към кого да се обърнеш? Когато в тъмната мрачна мразовита зима никой няма да се появи за теб. Когато си сам на площад покрит е вечен лед...сам в центъра. Сам. Такава малка думичка, а толкова голяма за хората. Лошо ли е да си сам? Може би, по-скоро да. Но май е по-лошо, когато знаеш, че не си сам, знаеш, че никога няма да си сам, че има хора, които винаги ще са до теб, и въпреки това се чувсташ сам. Може би в този случай наистина е необходимо да си помогнеш сам. Възможно или не. Човек не може вечно да разчита на другите. Не трябва. Но можем ли винаги да се спасяваме сами.
Понякога просто имаме нужда от прегръдка, от мили думи. От любов. Но чувството на самота се засилва, когато знаеш, че няма изгледи за тази любов да се появи. Трябва да се откажеш, защото може би точно като се откажеш от живота, той няма да ти обърне гръб и да се откаже от теб. Може ли вечно да чакаме, да се надяваме? Нужно ли е? Възможно ли е?!...Надежда, Възможност, Мечта - силни думи, но силни ли са хората да повярват в тях. Трудно е да се повярва, че мечтите се сбъдват след поредното разочарование на сивия ден. Трудно е да продължиш да се надяваш със сърце, разбито на милиони парчета, и въпреки това е необходимо.
Затварянето в себе си не изолира и проблемите, изолира решенията, докато човек не остане наистина сам...и какво следва после?
Тъга. Мъка.Самота.Един.Милиони.Надежда.Вяра.Възможност.Подкрепа.Смисъл.Живот.
Край.
Но какво става когато самия ти не знаеш какво ти има?!
Истината е, че аз наистина не знам какво ми има. Прекалено много тъпи драми стават покрай мен, които може би наистина взимам навътре....или пък не? Кой може да каже дали това е така или не, дали съм права или не, дали има смисъл...или не? Кое е вярно и кое не.
На всеки се случва да изпадне в нервен срив...да ама нормално ли е това да е всеки един ден, в който се събудиш с надежда, че днес може би няма да е същия ужас като вчера и деня да завършва всеки път по един и същи начин, кой от кой по-затормозяващи.
Чувствали ли сте се някога толкова сам на място с толкова много хора...все едно във вас зее неописуемо голяма дупка, празнина, която не може да бъде описана с думи. Едно такова чувство на тъга, самота, мъка, болка...Е, да, случва се....на всеки. Обаче всеки има надежда, че всичко ще е наред на другия ден и ще намери убежище при някой познат, приятел, роднина, ще намери топла помощ на чаша топъл шоколад. А какво става, когато няма към кого да се обърнеш? Когато в тъмната мрачна мразовита зима никой няма да се появи за теб. Когато си сам на площад покрит е вечен лед...сам в центъра. Сам. Такава малка думичка, а толкова голяма за хората. Лошо ли е да си сам? Може би, по-скоро да. Но май е по-лошо, когато знаеш, че не си сам, знаеш, че никога няма да си сам, че има хора, които винаги ще са до теб, и въпреки това се чувсташ сам. Може би в този случай наистина е необходимо да си помогнеш сам. Възможно или не. Човек не може вечно да разчита на другите. Не трябва. Но можем ли винаги да се спасяваме сами.
Понякога просто имаме нужда от прегръдка, от мили думи. От любов. Но чувството на самота се засилва, когато знаеш, че няма изгледи за тази любов да се появи. Трябва да се откажеш, защото може би точно като се откажеш от живота, той няма да ти обърне гръб и да се откаже от теб. Може ли вечно да чакаме, да се надяваме? Нужно ли е? Възможно ли е?!...Надежда, Възможност, Мечта - силни думи, но силни ли са хората да повярват в тях. Трудно е да се повярва, че мечтите се сбъдват след поредното разочарование на сивия ден. Трудно е да продължиш да се надяваш със сърце, разбито на милиони парчета, и въпреки това е необходимо.
Затварянето в себе си не изолира и проблемите, изолира решенията, докато човек не остане наистина сам...и какво следва после?
Тъга. Мъка.Самота.Един.Милиони.Надежда.Вяра.Възможност.Подкрепа.Смисъл.Живот.
Край.
понеделник, 17 ноември 2008 г.
Бляляляляляля!
I'mbackagain!
Такам де. Абе някога да ви се е случвало да се чувствате сякаш сте в напълно непознат свят. Въобще да не можете да познаете нищо около вас, дори самите вие да не можете да се познаете...да се чувствате не на място, да се чувствате сами на света, пълни с празнота, тъга дори. Да не знаете както да очаквате от самите себе си. Да сте оплашени. Нима света се променя толкова бързо?! Може би. А може би не е бързо, може би човек не е приспособен да реагира бързо и забравя да премине напред, спира се в един период от времето и се надява да е така завинаги. За добро или лошо.
Не може. И да искаш, не може. И никога няма да може. Света се върти, дните идват и си отиват. Хората се променят, живота се променя...Move on! Трудно, но не невъзможно.
Има дни, в които всичко е криво, ужасно...понякога тези дни преминават в семици...и повече. Но преодоляването им не е невъзможно. Нужна е капчица надежда! И това може да е всяко едно нещо около нас.
Не знам...страшно е да откриеш другата, непозната половина в себе си....онази която не си познавал до сега, онази която те плаши, онази която за добро или лошо не можеш да контролираш...онази другата, тъмната. Но всеки има своята малка тайна.
По - лошо е ако обаче тръгнеш да се променяш самия ти заради кефа на някой друг. Вярно е, че всеки се влияе от някого и да променяме се малко или много. Но не трябва коренно. Воля, воля и пак воля е необходима, за да останем такива каквито сме. Всеки е сам за себе си уникат. И ти си това, което си! Факт! Следвай себе си, не върви в стъпките на другите, направи свои! Остави част от себе си на този свят, втори живот няма да имаш...изгубените години не се завръщат! Веднъж си на 5....16....20....50....веднъж...12 месеца...и това е край!
Не знам и аз какво пиша, защото тези дни е тотална каша в главата ми, имам мега много неща да кажа, а нямам време, възможност...забравям дори. Чувствам се безсилна пред времето...Dust in the wind, we're just dust in the wind.
Незавършено.
I'mbackagain!
Такам де. Абе някога да ви се е случвало да се чувствате сякаш сте в напълно непознат свят. Въобще да не можете да познаете нищо около вас, дори самите вие да не можете да се познаете...да се чувствате не на място, да се чувствате сами на света, пълни с празнота, тъга дори. Да не знаете както да очаквате от самите себе си. Да сте оплашени. Нима света се променя толкова бързо?! Може би. А може би не е бързо, може би човек не е приспособен да реагира бързо и забравя да премине напред, спира се в един период от времето и се надява да е така завинаги. За добро или лошо.
Не може. И да искаш, не може. И никога няма да може. Света се върти, дните идват и си отиват. Хората се променят, живота се променя...Move on! Трудно, но не невъзможно.
Има дни, в които всичко е криво, ужасно...понякога тези дни преминават в семици...и повече. Но преодоляването им не е невъзможно. Нужна е капчица надежда! И това може да е всяко едно нещо около нас.
Не знам...страшно е да откриеш другата, непозната половина в себе си....онази която не си познавал до сега, онази която те плаши, онази която за добро или лошо не можеш да контролираш...онази другата, тъмната. Но всеки има своята малка тайна.
По - лошо е ако обаче тръгнеш да се променяш самия ти заради кефа на някой друг. Вярно е, че всеки се влияе от някого и да променяме се малко или много. Но не трябва коренно. Воля, воля и пак воля е необходима, за да останем такива каквито сме. Всеки е сам за себе си уникат. И ти си това, което си! Факт! Следвай себе си, не върви в стъпките на другите, направи свои! Остави част от себе си на този свят, втори живот няма да имаш...изгубените години не се завръщат! Веднъж си на 5....16....20....50....веднъж...12 месеца...и това е край!
Не знам и аз какво пиша, защото тези дни е тотална каша в главата ми, имам мега много неща да кажа, а нямам време, възможност...забравям дори. Чувствам се безсилна пред времето...Dust in the wind, we're just dust in the wind.
Незавършено.
вторник, 28 октомври 2008 г.
Another you, another me, another now.
In the brightest hour
Of my darkest day
I realized What is wrong with me
Can't get over you
Can't get through to you
It's been a helter-skelter, romance from the start
Take these memories
That are haunting me
Of a paper man cut into shreds
By his own pair of scissors
He'll never forgive her...He'll never forgive her...
[CHORUS]
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
Sitting by a fire
On a lonely night
Hanging over from another good time
With another girl... Little dirty girl
You should listen to this story of her life
You're my heroine-In this moment I'm lonely
fullfilling my darkest dreams
All these drugs, all these women
I'm never forgiving...this broken heart of mine
[CHORUS]
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
One last kiss...
Before I go...
Dry your tears...
It is time to let you go...
One last kiss(One last kiss)
Before I go(Before I go)
Dry your tears(Dry your tears)
It is time to let you go...
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
One last kiss(One last kiss)
Before I go(Before I go)
Dry your tears(Dry your tears)
It is time to let you go...
One last Kiss...
Before I go...
Dry your tears...
It is time to let you go...
One Last Kiss.
Of my darkest day
I realized What is wrong with me
Can't get over you
Can't get through to you
It's been a helter-skelter, romance from the start
Take these memories
That are haunting me
Of a paper man cut into shreds
By his own pair of scissors
He'll never forgive her...He'll never forgive her...
[CHORUS]
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
Sitting by a fire
On a lonely night
Hanging over from another good time
With another girl... Little dirty girl
You should listen to this story of her life
You're my heroine-In this moment I'm lonely
fullfilling my darkest dreams
All these drugs, all these women
I'm never forgiving...this broken heart of mine
[CHORUS]
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
One last kiss...
Before I go...
Dry your tears...
It is time to let you go...
One last kiss(One last kiss)
Before I go(Before I go)
Dry your tears(Dry your tears)
It is time to let you go...
Because days come and go!
But my feelings for you are forever
Because days come and go.
But my feelings for you are forever
One last kiss(One last kiss)
Before I go(Before I go)
Dry your tears(Dry your tears)
It is time to let you go...
One last Kiss...
Before I go...
Dry your tears...
It is time to let you go...
One Last Kiss.
четвъртък, 9 октомври 2008 г.
Пише ми се, пише ми се, пише ми сееееееееееее! ☺
Както казах днес на една приятелка - реших да пиша за днешните модерни технологии. И по-точно дали са полезни или не.
Аз смятам, че въобще не са полезни, ама въобще... И въпреки това ни трябват всеки ден, всеки час. Хъх. Странно, нали?! Обаче вредата им е все по-голяма от ден на ден и все повече се забелязва това у хората. Когато се разхождам и чувам деца, много по-малки от мен, вече да използват редовните съкращения OMG, OMFG, LOL, ROFL и т.н. И все повече думи от английския навлизат в ежедневието ни. Не че самата аз не се усещам как затъвам в тях, но това са малки деца, които не би трябвало да прекарват хубавите си детски години затворени в света на интернет и високите комуникации, чатейки, обменяйки коя от коя по плашещите си снимки, на които изглеждат като 20-годишни порно актриси.
С всеки изминал ден хората губят човешкото в себе си, губят връзката по между си, независимо че са с много по-бърз и качествен интернет, хах. Преди нямаше проблем да изтичаш до приятеля си, че и до другия, и до другия и да събереш целия квартал на площадката и просто да покиснете заедно... Сега вече всичко се урежда по Skype, ICQ, по мобилните. Ако не драснеш един час на скайп-ето, не може! -_-
Все повече момичета и момчета, но най-вече момичета се оплакват "Офф дебела съъм, тая поличка не ми става вечееее..." Емии как да става, като по цял ден си залепнала на тоя компютър! Спомнете си момичета кога е бил последния път когато сте го мръднали тоя задник и сте го закарали в парка да потича? Или пък си мислят "Ама аз ся толкова ли съм грознааа, тоя що не ми пишеее." Забога...тъпо ее! Общуването между хората се разваля, разпада се! Хора осъзнайте се! Никой вече свободно не може да си общува като преди, днескашната младеж има все повече и повече комплекси...и всичко е заради тия виртуални комуникации, невъзможността да видиш човека срещу тебе, да погледнеш в очите му - прозореца към душата му. Не можеш да видиш реакциите му, да усетиш парфюма му, да го докоснеш, всичко е толкова изкуствено!
Да, добре. ще си кажете "Е дааа, ама тия неща са и полезни - улесняват живота ни!" Е да, ама преди като ги е нямало нима хората не са живяли пълноценно?! Хубаво е, че в днешно време имаш връзка със света, но не е хубаво да се прекалява... защото всяко нещо, с което се прекали, е вредно.
Днес по света има толкова повече болни хора, толкова повече затлъстяване при децата, толкова повече тъйни лица се виждат. Уж улесняват живота ни, а само го затормозяват. х.х
И най-тъпото е, че сега аз именно на компютър пиша тези неща...:/ Бих могла и на листче да си изразя мислите, не е там проблема, но листчето би си останало само за мен...а аз някакси обичам да изказвам мнението си, особено когато имам какво да кажа на света. Само дето аз не съм вманиачена, не седя по 23 часа и не си пиша с непознати и да им пращам снимките си снимани отгоре, или в огледалото, както е сега модата.
Не знам защо реших именно за това да пиша сега, като съм в добро настроение, но както и да е. Мисля да спирам и да си лягам.
Айде онлайн народе, чао и до писане. :)
Skillet - Falling inside the black ♫♪
сряда, 1 октомври 2008 г.
Rob Thomas - Little Wonders Plain White T's - Hey there Delilah ♫ ♪ ♫
Такааааааааам, добра вечер all! :)
Пише ми се, и то много. Просто тия двете песнички адски ме натъжават, но в същото време адски много ме карат да искам да пиша. Хихи. Ама не знам как да започна, е както и да е, ще почна все някакси.
Почвам!!!
Един хубав слънчев ден осъзнах, че малките неща са от най, ама най-голямо значение в мимолетното ни съществуване на тази земя, като индивидите, които сме; като образите, които сме си изградили. Всеки си е сам за себе си уникат, но любовта, нежността, добротата, хубавите моменти, прекрасните неща в живота, не подминават никого. И слава богу! Представете си деня си без нито една усмивка, нито една прегръдка, била тя и от не толкова близък приятел, без нито една мила дума, без нито един малък жест на доброто у хората. Ми че то това си е живо самоубийство. Не знам за вас, ама аз не бих издържала. И знам, че много хора не оценяват малките жестове, но те също така и не оценяват това, че един ден тях просто може да ги няма вече. Едва тогава ще осъзнаят каква е била стойността на това, което са имали. Защото човека е такова животно, че се замисля над всичко, едва когато го загуби. И всеки знае това, но никой не прави нищо по въпроса. Човека винаги изисква доказателства за всичко. Винаги чака да бъде наказан, за да се стегне. Винаги чака ли, чака...вечно нещо чака, на нещо се надява. Губи се смисъла и красотата на живота, просто защото той се превръща в едно безкрайно чакане. Колко безмислено е това?!
Nevermind, та за малките неща в живота. Еми какво да ви кажа, то вие всички сте го изпитвали онова хубавото чувство, когато видите мил човек да ви се усмихне на опашката в магазина, или когато скъп приятел ви направи мъничък комплимент, било то и за нещо едва забележимо, или когато слънцето пече толкова ярко, докато вървите, че е необходимо да си затворите очите, но въпреки това усещате нежното докосване на лъчите и си мислите: "Боже, колко е приятно...". Усещали сте и аромата на дъжд, който така отчаяно искате да запечатате, но е невъзможно; забелязвали сте малките промени някъде някога си, които никой друг не би забелязал. И всякакви други такива мънички радости на живота. Но, чесно, замислялили сте се някога защо ги има, защо в повечето случаи не ги забелязвате, защо се наричат "мънички" неща, като някой значат много, и такива мити работи. Не, нали?...Предполагам, че отговора на повечето поне е "не", защото за всичките ми години съществуване и всичките ми момчета познати, непознати, приятели и не чак толкова, само едно единствено ми каза "да....замислял съм се..." и ми благодари, че съм му доверила тези мои мисли и емоции, че сме се разкрили един пред друг...забога защо е толкова трудно да се говори за тези неща, които хората обикновено предпочитат да запазят за себе си. Хъх. Нима е по-лесно да се разсъждава на политически теми и други такива, а за това...не. Има толкова много въпроси, на които всеки сам може да си даде отговор. Аз имам толкова много въпроси, на които още търся отговор...мисля, че има нещо общо с огромното ми любопитство. Хаха. Аз за себе си имам някакви отговори, а вие?! Надявам се, че поредното писание на тази тема, ще ви накара отново да се замислите, защо подминавате тези незабележими жестове и тихо казани думички, които всъщност имат не толкова незабележимо значение. Прошепнете си едно плахичко "Добре...може би, да..." и продължете деня си, но не забравяйте, че някъде там винаги има някой, който си мисли за вас, усмихва се при чуването на вашето име, прави и невъзможното за вас, и се молете да не сте го подминали ей така!
Толкова много неща исках да кажа още, но забравих какви. Толкова много мисли се блъскат в съзнанието ми, толкова много мисли. Хайде някой деруг ден сигурно пак ще ми дойдат на гости, е тогава(да се надяваме) няма да ги забравя. :)
Мисля, че вече взех много да мисля, и мисля да приключвам за тази вечер. Време е да зъбия пак на баладките и песничките със смисъл и значение...защото все пак да не забравяме, че ми е кофти :рр
Айде, драги читатели, до писане! :))
Чао-бао!
Такааааааааам, добра вечер all! :)
Пише ми се, и то много. Просто тия двете песнички адски ме натъжават, но в същото време адски много ме карат да искам да пиша. Хихи. Ама не знам как да започна, е както и да е, ще почна все някакси.
Почвам!!!
Един хубав слънчев ден осъзнах, че малките неща са от най, ама най-голямо значение в мимолетното ни съществуване на тази земя, като индивидите, които сме; като образите, които сме си изградили. Всеки си е сам за себе си уникат, но любовта, нежността, добротата, хубавите моменти, прекрасните неща в живота, не подминават никого. И слава богу! Представете си деня си без нито една усмивка, нито една прегръдка, била тя и от не толкова близък приятел, без нито една мила дума, без нито един малък жест на доброто у хората. Ми че то това си е живо самоубийство. Не знам за вас, ама аз не бих издържала. И знам, че много хора не оценяват малките жестове, но те също така и не оценяват това, че един ден тях просто може да ги няма вече. Едва тогава ще осъзнаят каква е била стойността на това, което са имали. Защото човека е такова животно, че се замисля над всичко, едва когато го загуби. И всеки знае това, но никой не прави нищо по въпроса. Човека винаги изисква доказателства за всичко. Винаги чака да бъде наказан, за да се стегне. Винаги чака ли, чака...вечно нещо чака, на нещо се надява. Губи се смисъла и красотата на живота, просто защото той се превръща в едно безкрайно чакане. Колко безмислено е това?!
Nevermind, та за малките неща в живота. Еми какво да ви кажа, то вие всички сте го изпитвали онова хубавото чувство, когато видите мил човек да ви се усмихне на опашката в магазина, или когато скъп приятел ви направи мъничък комплимент, било то и за нещо едва забележимо, или когато слънцето пече толкова ярко, докато вървите, че е необходимо да си затворите очите, но въпреки това усещате нежното докосване на лъчите и си мислите: "Боже, колко е приятно...". Усещали сте и аромата на дъжд, който така отчаяно искате да запечатате, но е невъзможно; забелязвали сте малките промени някъде някога си, които никой друг не би забелязал. И всякакви други такива мънички радости на живота. Но, чесно, замислялили сте се някога защо ги има, защо в повечето случаи не ги забелязвате, защо се наричат "мънички" неща, като някой значат много, и такива мити работи. Не, нали?...Предполагам, че отговора на повечето поне е "не", защото за всичките ми години съществуване и всичките ми момчета познати, непознати, приятели и не чак толкова, само едно единствено ми каза "да....замислял съм се..." и ми благодари, че съм му доверила тези мои мисли и емоции, че сме се разкрили един пред друг...забога защо е толкова трудно да се говори за тези неща, които хората обикновено предпочитат да запазят за себе си. Хъх. Нима е по-лесно да се разсъждава на политически теми и други такива, а за това...не. Има толкова много въпроси, на които всеки сам може да си даде отговор. Аз имам толкова много въпроси, на които още търся отговор...мисля, че има нещо общо с огромното ми любопитство. Хаха. Аз за себе си имам някакви отговори, а вие?! Надявам се, че поредното писание на тази тема, ще ви накара отново да се замислите, защо подминавате тези незабележими жестове и тихо казани думички, които всъщност имат не толкова незабележимо значение. Прошепнете си едно плахичко "Добре...може би, да..." и продължете деня си, но не забравяйте, че някъде там винаги има някой, който си мисли за вас, усмихва се при чуването на вашето име, прави и невъзможното за вас, и се молете да не сте го подминали ей така!
Толкова много неща исках да кажа още, но забравих какви. Толкова много мисли се блъскат в съзнанието ми, толкова много мисли. Хайде някой деруг ден сигурно пак ще ми дойдат на гости, е тогава(да се надяваме) няма да ги забравя. :)
Мисля, че вече взех много да мисля, и мисля да приключвам за тази вечер. Време е да зъбия пак на баладките и песничките със смисъл и значение...защото все пак да не забравяме, че ми е кофти :рр
Айде, драги читатели, до писане! :))
Чао-бао!
неделя, 28 септември 2008 г.
Ей така, защото...
Hey all of you out there!
От меееееееееееееееееееееееееееееега много време не съм писала нищо. Малко ми залипсва. Пък и се случиха някой тъпотии, които ме накараха да седна и да пиша пак.
Осъзнах, че когато нещата вървят (или поне ти така си мислиш) не се сещам да седна и да напиша нещо положително и хубаво и изпълнено с радост, но винаги когато ми е кофти сядам и се самоизмъчвам с писане. Тъпо. How desperate is that?! И не мога да разбера защо става така. Хъх.
И такаааа, пак да ви занимавам с банални любовни тъпотии, не мисля. Не че не ги има, ооо има ги и то какви. Просто не ми се говори за това. Май.
Знаете ли, че на света има много хора, някой като вас, някой напълно различни от вас, и всички търсят едно - приятели. Е да, като чуете приятели, всеки от вас си представя хубавите моменти и зъбавленията. Но истината е, че приятелите не са само хора, с които да излезеш да се напиеш и после да не помниш, или хора с които излизаш, защото не ти се седи сам в петък вечер, или хора с които просто обикаляш някъде си, някога си. Приятел е този човек, който те обича до безкрай такъв какъвто си, обича да си губи времето с теб, и най - важното не го е срам да е с теб, обича просто да седите на някоя пейка и да се лигавите до безкрай, обича да те запознава с важните за него хора, и не го е срам от теб, обича да те информира дори за най - малките неща, обича да ти се оплаква с часове и после да каже - " хайде на някъде.", обича да ти пише без причина, обича да ти дава неща без причина, просто защото си ти, обича да те хвали дори когато косата ти е ужасна или изглеждаш като премазан охлюв, обича да сте само двамата, но и обича да сте много хора, защото ти ще си там, обича да те обича и не му пука да го показва. Аз мисля, че за последното лято осъзнах, че наистина има и такива хора, защото до преди това си бях мислила, че те съществуват само по филмите, но не е така. Осъзнах кои са истинските ми приятели, и кои - хора с които просто обичам да прекарвам време ей така понякога. Осъзнах, че за да ти стане един човек истински приятел, не е нужно много време. Приятелите просто се намират, не се създават. И приятелите са нещо много важно, без което никой човек не може. Мисля, че схванахте идеята. Аз съм щастлива, че познавам тези хора, които познавам и наричам приятели. Знам, че винаги има някой там навън, който е готов да излезе в 5 часа сутринта, само защото съм казала - " не се чувствам добре". Обичам всичките си приятели и знам, че не бих оцеляла в този свят, изпълнен с лъжи, недоизказани мисли, тревоги, мъчения, преструвки, манипулации и човешка простотия.
И така, не знам защо реших да пиша именно за това, но се радвам, че го направих. И мисля утре пак да седна да попиша, не защото ще ми е кофти, а просто защото искам.!
Чао от мен и се пазете, хора! :]
От меееееееееееееееееееееееееееееега много време не съм писала нищо. Малко ми залипсва. Пък и се случиха някой тъпотии, които ме накараха да седна и да пиша пак.
Осъзнах, че когато нещата вървят (или поне ти така си мислиш) не се сещам да седна и да напиша нещо положително и хубаво и изпълнено с радост, но винаги когато ми е кофти сядам и се самоизмъчвам с писане. Тъпо. How desperate is that?! И не мога да разбера защо става така. Хъх.
И такаааа, пак да ви занимавам с банални любовни тъпотии, не мисля. Не че не ги има, ооо има ги и то какви. Просто не ми се говори за това. Май.
Знаете ли, че на света има много хора, някой като вас, някой напълно различни от вас, и всички търсят едно - приятели. Е да, като чуете приятели, всеки от вас си представя хубавите моменти и зъбавленията. Но истината е, че приятелите не са само хора, с които да излезеш да се напиеш и после да не помниш, или хора с които излизаш, защото не ти се седи сам в петък вечер, или хора с които просто обикаляш някъде си, някога си. Приятел е този човек, който те обича до безкрай такъв какъвто си, обича да си губи времето с теб, и най - важното не го е срам да е с теб, обича просто да седите на някоя пейка и да се лигавите до безкрай, обича да те запознава с важните за него хора, и не го е срам от теб, обича да те информира дори за най - малките неща, обича да ти се оплаква с часове и после да каже - " хайде на някъде.", обича да ти пише без причина, обича да ти дава неща без причина, просто защото си ти, обича да те хвали дори когато косата ти е ужасна или изглеждаш като премазан охлюв, обича да сте само двамата, но и обича да сте много хора, защото ти ще си там, обича да те обича и не му пука да го показва. Аз мисля, че за последното лято осъзнах, че наистина има и такива хора, защото до преди това си бях мислила, че те съществуват само по филмите, но не е така. Осъзнах кои са истинските ми приятели, и кои - хора с които просто обичам да прекарвам време ей така понякога. Осъзнах, че за да ти стане един човек истински приятел, не е нужно много време. Приятелите просто се намират, не се създават. И приятелите са нещо много важно, без което никой човек не може. Мисля, че схванахте идеята. Аз съм щастлива, че познавам тези хора, които познавам и наричам приятели. Знам, че винаги има някой там навън, който е готов да излезе в 5 часа сутринта, само защото съм казала - " не се чувствам добре". Обичам всичките си приятели и знам, че не бих оцеляла в този свят, изпълнен с лъжи, недоизказани мисли, тревоги, мъчения, преструвки, манипулации и човешка простотия.
И така, не знам защо реших да пиша именно за това, но се радвам, че го направих. И мисля утре пак да седна да попиша, не защото ще ми е кофти, а просто защото искам.!
Чао от мен и се пазете, хора! :]
Какво им става на хората днес?!
Всеки бърза за някъде, вечно закъснели…всички откачили, крещят, карат се, спорят…шофьори, незнаещи къде се намират свирят на минувачи ей така без причина, наконтени момичета и момчета зяпат по-различните от тях като паднали от Марс…някой ще кажат “това е живота” , но за бога не трябва да е така…защо бързаме…да си отидем по-скоро от този свят, защото на някой хора просто не им се и диша дори…или правим всичко двойно по-бързо, за да можем да изживеем колкото се може по-много неща…”по-пълноценно”…Хора осъзнайте се, забавете малко! Хубавите неща изискват време…било то и малко повече от нормалното.Мисля че ако не бързахте толкова, нямаше да правите грешчици, които допълнително да ви бавят, да закъснявате сутрин за работа или училище…да не сте навреме за каквото и да е било! Което допълнително да допринася за стреса и изкарването му на други хора, които от своя страна на други, те на други и така всички хем развалят отношения, хем настроениe, връзки…семейства… и какво ли още не.Ако правехме повече компромиси един към друг нямаше да има дори толкова спорове и караници.Бъдете хора! Усмихвайте се, дори когато ви е тежко, подавайте ръка в нужда, дарявайте с прегръдка близките хора, те го заслужават! Запомнете и на вас ще ви се наложи някой да застане на ваша страна при необходимост :]
Вижте за шофьорите нямам думи…и обяснение всъщност! Или са много стресирани, или просто нещо им прищраква мозъка…ако някой може да ми обясни, да заповяда!
Не знам дори защо седнах да пиша това, но имах нужда да изкарам мислите си наяве…да споделя с някого, пък било то и компютъра! J
Е толкова беше…другия път повече. :РрР
Ваша А. ♥
Всеки бърза за някъде, вечно закъснели…всички откачили, крещят, карат се, спорят…шофьори, незнаещи къде се намират свирят на минувачи ей така без причина, наконтени момичета и момчета зяпат по-различните от тях като паднали от Марс…някой ще кажат “това е живота” , но за бога не трябва да е така…защо бързаме…да си отидем по-скоро от този свят, защото на някой хора просто не им се и диша дори…или правим всичко двойно по-бързо, за да можем да изживеем колкото се може по-много неща…”по-пълноценно”…Хора осъзнайте се, забавете малко! Хубавите неща изискват време…било то и малко повече от нормалното.Мисля че ако не бързахте толкова, нямаше да правите грешчици, които допълнително да ви бавят, да закъснявате сутрин за работа или училище…да не сте навреме за каквото и да е било! Което допълнително да допринася за стреса и изкарването му на други хора, които от своя страна на други, те на други и така всички хем развалят отношения, хем настроениe, връзки…семейства… и какво ли още не.Ако правехме повече компромиси един към друг нямаше да има дори толкова спорове и караници.Бъдете хора! Усмихвайте се, дори когато ви е тежко, подавайте ръка в нужда, дарявайте с прегръдка близките хора, те го заслужават! Запомнете и на вас ще ви се наложи някой да застане на ваша страна при необходимост :]
Вижте за шофьорите нямам думи…и обяснение всъщност! Или са много стресирани, или просто нещо им прищраква мозъка…ако някой може да ми обясни, да заповяда!
Не знам дори защо седнах да пиша това, но имах нужда да изкарам мислите си наяве…да споделя с някого, пък било то и компютъра! J
Е толкова беше…другия път повече. :РрР
Ваша А. ♥
Любов и още нещо…
Така, днес реших да поговоря ( или по-скоро попиша) за любовта, вдъхновена както винаги от “Секса и града” и живота около мен!
Днес се замислих съществува ли истинската любов в най-чистата й форма, съществува ли любовта от пръв поглед и въобще съществуват ли всички тези неща от филмите?! И ако “да” защо се случват само на някой хора…или може би се случват на всички, но повечето са погълнати в проблеми и самосъжаление и “чудесата” просто отминават, отлитайки при други хора, нуждаещи се от тях. Не знам!
Колко би било прекрасно просто сутрин на път за училище, работа, на път за поредната среща в кафето, да се блъснеш в някого и в тази 1 секунда да осъзнаеш, че си срещнал перфектния човек за теб. Или просто да кажеш на близък приятел “Обичам те!” и това да са единствените думи, довели до щастливото “Завинаги заедно…” , но в живота не става така! Има прекалено много други хора, прекалено много други събития, прекалено много “неподходящи моменти”. Сложих го в кавички, защото, замислете се, кой може да каже кой момент е правилен и кой не е. За всеки е различно! Но това е друга тема. Да се върнем към темата: любов, любов и още малко любов!
Аз, лично, вярвам, че нещата от малкия екран могат да се видят в днешно време и то не рядко, стига да ги търсиш, да не се отказваш от живота, защото ако му обърнеш гръб, той ще спре да ти изпраща предизвикателства и рано или късно съществуването ти, макар и не буквално, ще спре!
Мисля, че е хубаво от време на време просто да спреш и да се замислиш над това какво си направил, какво не си, какво ще и как! Не е нужно да се обвиняват други хора за собствените ни грешки. Първо трябва да се огледаме преди да оглеждаме другите!
Хора, живейте си живота, кефете се на макс и не забравяйте да обичате, за да бъдете обичани.
Чао-бао :]
Така, днес реших да поговоря ( или по-скоро попиша) за любовта, вдъхновена както винаги от “Секса и града” и живота около мен!
Днес се замислих съществува ли истинската любов в най-чистата й форма, съществува ли любовта от пръв поглед и въобще съществуват ли всички тези неща от филмите?! И ако “да” защо се случват само на някой хора…или може би се случват на всички, но повечето са погълнати в проблеми и самосъжаление и “чудесата” просто отминават, отлитайки при други хора, нуждаещи се от тях. Не знам!
Колко би било прекрасно просто сутрин на път за училище, работа, на път за поредната среща в кафето, да се блъснеш в някого и в тази 1 секунда да осъзнаеш, че си срещнал перфектния човек за теб. Или просто да кажеш на близък приятел “Обичам те!” и това да са единствените думи, довели до щастливото “Завинаги заедно…” , но в живота не става така! Има прекалено много други хора, прекалено много други събития, прекалено много “неподходящи моменти”. Сложих го в кавички, защото, замислете се, кой може да каже кой момент е правилен и кой не е. За всеки е различно! Но това е друга тема. Да се върнем към темата: любов, любов и още малко любов!
Аз, лично, вярвам, че нещата от малкия екран могат да се видят в днешно време и то не рядко, стига да ги търсиш, да не се отказваш от живота, защото ако му обърнеш гръб, той ще спре да ти изпраща предизвикателства и рано или късно съществуването ти, макар и не буквално, ще спре!
Мисля, че е хубаво от време на време просто да спреш и да се замислиш над това какво си направил, какво не си, какво ще и как! Не е нужно да се обвиняват други хора за собствените ни грешки. Първо трябва да се огледаме преди да оглеждаме другите!
Хора, живейте си живота, кефете се на макс и не забравяйте да обичате, за да бъдете обичани.
Чао-бао :]
Абонамент за:
Публикации (Atom)