Ако някой ви попита "Хей, как си, какво ти има?", бихте отговорили, нали?
Но какво става когато самия ти не знаеш какво ти има?!
Истината е, че аз наистина не знам какво ми има. Прекалено много тъпи драми стават покрай мен, които може би наистина взимам навътре....или пък не? Кой може да каже дали това е така или не, дали съм права или не, дали има смисъл...или не? Кое е вярно и кое не.
На всеки се случва да изпадне в нервен срив...да ама нормално ли е това да е всеки един ден, в който се събудиш с надежда, че днес може би няма да е същия ужас като вчера и деня да завършва всеки път по един и същи начин, кой от кой по-затормозяващи.
Чувствали ли сте се някога толкова сам на място с толкова много хора...все едно във вас зее неописуемо голяма дупка, празнина, която не може да бъде описана с думи. Едно такова чувство на тъга, самота, мъка, болка...Е, да, случва се....на всеки. Обаче всеки има надежда, че всичко ще е наред на другия ден и ще намери убежище при някой познат, приятел, роднина, ще намери топла помощ на чаша топъл шоколад. А какво става, когато няма към кого да се обърнеш? Когато в тъмната мрачна мразовита зима никой няма да се появи за теб. Когато си сам на площад покрит е вечен лед...сам в центъра. Сам. Такава малка думичка, а толкова голяма за хората. Лошо ли е да си сам? Може би, по-скоро да. Но май е по-лошо, когато знаеш, че не си сам, знаеш, че никога няма да си сам, че има хора, които винаги ще са до теб, и въпреки това се чувсташ сам. Може би в този случай наистина е необходимо да си помогнеш сам. Възможно или не. Човек не може вечно да разчита на другите. Не трябва. Но можем ли винаги да се спасяваме сами.
Понякога просто имаме нужда от прегръдка, от мили думи. От любов. Но чувството на самота се засилва, когато знаеш, че няма изгледи за тази любов да се появи. Трябва да се откажеш, защото може би точно като се откажеш от живота, той няма да ти обърне гръб и да се откаже от теб. Може ли вечно да чакаме, да се надяваме? Нужно ли е? Възможно ли е?!...Надежда, Възможност, Мечта - силни думи, но силни ли са хората да повярват в тях. Трудно е да се повярва, че мечтите се сбъдват след поредното разочарование на сивия ден. Трудно е да продължиш да се надяваш със сърце, разбито на милиони парчета, и въпреки това е необходимо.
Затварянето в себе си не изолира и проблемите, изолира решенията, докато човек не остане наистина сам...и какво следва после?
Тъга. Мъка.Самота.Един.Милиони.Надежда.Вяра.Възможност.Подкрепа.Смисъл.Живот.
Край.
1 коментар:
Знаеш ли,самият живот ни притиска.
Хората са станали сенки и се опитват да въвлекат максимално повече хора в проблемите си,понеже си мислят че така ще успеят да продължат да живеят.според Ницше,това е стадният идеал.Нещо наистина грозно и ужасно,възможно най-лошото нещо което може да се случи на една нация.
Само,че в наши дни няма как да оцелееш,без да си част от нечия друга съдба.Нужно ни е общуването,макар и да ни погубва.
Тъга. Мъка.Самота. Винаги е по-лесно ако ги споделиш с някой.
Един.Милиони.Подкрепа. Не е ли това,което ни поддържа живи?
Надежда.Вяра. Надеждата е опората,колкото до вярата...знаеш,че съм особено скептична към нея.По думите на Емил Зола "Човек е създал Бог,за да може Бог да го спаси" може и да се открие смисъл,може да се нарече надежда.
Възможност.Смисъл. Възможности много и малко.В зависимост от географската ширина и функционалността на мозъка.Възползваш ли се от възмогжността,съществуваш.Смисъла вече е геноцид дори в природата.Няма смисъл да го търсим.
Живот.Край. "Exist to exit" по песента на Arch enemy.
Но всъщност краят е край,но не и за този,който е стигнал до него.Следва надеждата.
[това важи дори за"стигнахме до дъното и копаем смело надолу"].
Публикуване на коментар