Ако някой ви попита "Хей, как си, какво ти има?", бихте отговорили, нали?
Но какво става когато самия ти не знаеш какво ти има?!
Истината е, че аз наистина не знам какво ми има. Прекалено много тъпи драми стават покрай мен, които може би наистина взимам навътре....или пък не? Кой може да каже дали това е така или не, дали съм права или не, дали има смисъл...или не? Кое е вярно и кое не.
На всеки се случва да изпадне в нервен срив...да ама нормално ли е това да е всеки един ден, в който се събудиш с надежда, че днес може би няма да е същия ужас като вчера и деня да завършва всеки път по един и същи начин, кой от кой по-затормозяващи.
Чувствали ли сте се някога толкова сам на място с толкова много хора...все едно във вас зее неописуемо голяма дупка, празнина, която не може да бъде описана с думи. Едно такова чувство на тъга, самота, мъка, болка...Е, да, случва се....на всеки. Обаче всеки има надежда, че всичко ще е наред на другия ден и ще намери убежище при някой познат, приятел, роднина, ще намери топла помощ на чаша топъл шоколад. А какво става, когато няма към кого да се обърнеш? Когато в тъмната мрачна мразовита зима никой няма да се появи за теб. Когато си сам на площад покрит е вечен лед...сам в центъра. Сам. Такава малка думичка, а толкова голяма за хората. Лошо ли е да си сам? Може би, по-скоро да. Но май е по-лошо, когато знаеш, че не си сам, знаеш, че никога няма да си сам, че има хора, които винаги ще са до теб, и въпреки това се чувсташ сам. Може би в този случай наистина е необходимо да си помогнеш сам. Възможно или не. Човек не може вечно да разчита на другите. Не трябва. Но можем ли винаги да се спасяваме сами.
Понякога просто имаме нужда от прегръдка, от мили думи. От любов. Но чувството на самота се засилва, когато знаеш, че няма изгледи за тази любов да се появи. Трябва да се откажеш, защото може би точно като се откажеш от живота, той няма да ти обърне гръб и да се откаже от теб. Може ли вечно да чакаме, да се надяваме? Нужно ли е? Възможно ли е?!...Надежда, Възможност, Мечта - силни думи, но силни ли са хората да повярват в тях. Трудно е да се повярва, че мечтите се сбъдват след поредното разочарование на сивия ден. Трудно е да продължиш да се надяваш със сърце, разбито на милиони парчета, и въпреки това е необходимо.
Затварянето в себе си не изолира и проблемите, изолира решенията, докато човек не остане наистина сам...и какво следва после?
Тъга. Мъка.Самота.Един.Милиони.Надежда.Вяра.Възможност.Подкрепа.Смисъл.Живот.
Край.

Бляляляляляля!

I'mbackagain!

Такам де. Абе някога да ви се е случвало да се чувствате сякаш сте в напълно непознат свят. Въобще да не можете да познаете нищо около вас, дори самите вие да не можете да се познаете...да се чувствате не на място, да се чувствате сами на света, пълни с празнота, тъга дори. Да не знаете както да очаквате от самите себе си. Да сте оплашени. Нима света се променя толкова бързо?! Може би. А може би не е бързо, може би човек не е приспособен да реагира бързо и забравя да премине напред, спира се в един период от времето и се надява да е така завинаги. За добро или лошо.
Не може. И да искаш, не може. И никога няма да може. Света се върти, дните идват и си отиват. Хората се променят, живота се променя...Move on! Трудно, но не невъзможно.
Има дни, в които всичко е криво, ужасно...понякога тези дни преминават в семици...и повече. Но преодоляването им не е невъзможно. Нужна е капчица надежда! И това може да е всяко едно нещо около нас.
Не знам...страшно е да откриеш другата, непозната половина в себе си....онази която не си познавал до сега, онази която те плаши, онази която за добро или лошо не можеш да контролираш...онази другата, тъмната. Но всеки има своята малка тайна.
По - лошо е ако обаче тръгнеш да се променяш самия ти заради кефа на някой друг. Вярно е, че всеки се влияе от някого и да променяме се малко или много. Но не трябва коренно. Воля, воля и пак воля е необходима, за да останем такива каквито сме. Всеки е сам за себе си уникат. И ти си това, което си! Факт! Следвай себе си, не върви в стъпките на другите, направи свои! Остави част от себе си на този свят, втори живот няма да имаш...изгубените години не се завръщат! Веднъж си на 5....16....20....50....веднъж...12 месеца...и това е край!
Не знам и аз какво пиша, защото тези дни е тотална каша в главата ми, имам мега много неща да кажа, а нямам време, възможност...забравям дори. Чувствам се безсилна пред времето...Dust in the wind, we're just dust in the wind.
Незавършено.